Любовта, Чарът, Смирението и Честта

Любовта, Чарът, Смирението и Честта

Любовта се събуди към обяд. Беше купонясвала цяла нощ в Студентски град на ретро чалга. Сякаш нещо я накара да погледне възглавницата си… Белият й цвят – почти се ужаси тя – бе зацапан от гримове. Засмя се. На себе си. Скокна, изми си зъбите, напудри се, за да заличи следите, направи си очната линия и удари едно червило на устните. Реши да не се къпе тази сутрин, тъй като не бе правила секс снощи (за нейно учудване). Докато обуваше ботушите си, пред общежитието спря черен автомобил. Клаксон. Любовта се затича към асансьора.

Честта не мигна цяла нощ. Въртя се в меките завивки и не спря да мисли за изминалия ден. Получила беше обаждане от анонимен мъж, който й заявли, че приятелите й – Достойнството и Честността – са болни. На легло. След това получи още едно обаждане, но този път от Любовта – да ходят на дискотека, да разпуснат. Релакс. Честта отказа. И цяла нощ мисли за това.

Смирението и Чарът бяха станали в ранни зори. Малко преди Любовта, която им беше съседка, да се прибере. Чуха я. Към обяд Чарът едва нави това сдухано Смирение да отидат на фитнес. Вдигаха за бицепс. Само за дясна ръка. После излязоха по магазините и Чарът си купи лъскав колан с голяма кръгла катарама. Сваляч си беше той – за разлика от по-малкия си и дебел приятел – Смирението.

Следобед Честта успя да заспи. Изпи едно хапче мента, глог и валериан и не след дълго започна да сънува.

По същото време Чарът и Смирението играеха карти в стаята си. Чарът не успя да научи своя приятел на покер, а за сметка на това го би на кент, на война, на 3-5-8, на бридж и на сантасе. Накрая Смирението предложи да изигравят една партия шах. Чарът нищо не отказваше и се нави, въпреки че не знаеше кое е офицер, кое дама, кое цар, кое топ… И докато те играеха, Любовта ядеше мелба в Центъра. Идеалният.

Дойде вечерта. Портиерът на общежитието, чието име бе Човек, заключи отрано. За да е спокоен, че си е свършил работата. И заспа след спортните новини и три бутилки бира.

Падащи звезди

Падащи звезди

На Николай Ф.

Ноември е. Някъде по средата. Но не е влажно като за есен. Не е и студено като за зима. Не е топло и като за лято. Никакво не е времето. Неопределимо и нелогично. Нетипично време. 

Листата отдавна изпопадаха, а хората ги изметоха и изхвърлиха с такова усърдие, че опаковките от вафли започнаха да завиждат.
 

Без работа сме.
И чакаме.

Чакаме да падне снега на голо, за да затопли земята.
На топло се чувстваме добре. На топло се чувстваме защитени, макар да не сме.

Докато чакам снега заедно с другите, понякога поглеждам нагоре. Търся го. И в търсенето отивам там, където не мога да стигна. С поглед. Там, където мечтая да отида, пренася ме погледът ми. Той е най-скъпото нещо, което ми е дала природата.

Гледам за сняг сутрин.
Сутрин – когато нощта и утрото застъпват смяната си.

Гледам за сняг по обяд.
По обяд – когато слънцето спира на небето, ако няма облаци, и пие кафе, кръстосало крак върху крак.

Гледам за сняг вечер.
Вечер – когато падат звездите, а луната безпомощно ги гледа.

Чудя се каква е тази странна природа, която през ноемврийските вечери ми дава да гледам чисто небе. И звезди. Много звезди. Хиляди звезди, милиони звезди. Безброй звезди! Я, щом сте така умни и начетени, кажете колко са звездите? Друг път!

Обичам да гледам тези звезди. Има едно поверие, че когато човек види падаща звезда, трябва да си пожелае нещо. И то ще се сбъдне. Всеки път, когато погледна към вечерното небе, виждам по няколко падащи звезди. Една след друга. Една до друга. Накъдето и да погледна виждам падащи звезди. Кой иска да си пожелавам? Кой желае да искам каквото и да е? И би ли ми сбъднал “падащите звезди”, като е толкова отворен, че да ми ги показва!? Не разчитам този знак.

Въпроси.
И светещи опашки на небето.

Пътуване: поезия ли казахте?

Пътуване

Влакче

влачи

вагончета

по релси,

перони

и гари.

Влакове,

локомотиви…

И лакоми

пътници

ядат локуми.

Рахат.

На къде

пътувате?-

питам.

А те:

“Към

оня свят.”